Децата-крале

Там, където Иван Асен опира в Ситняково, свършва и младостта. Точно на това кръстовище, където през деня стотици коли профучават през светофара, а вечер светлинките блещукат в есенната мъгла. Точно там и във времето, когато Кино Изток не беше още Billa, а новата спортна зала на Четвърти км беше най-якият открит басейн на земята. Точно там и тогава, където стара София беше млада, свободна, неподозираща какво ще се случи с нея и улиците й.

Минавайки покрай малкото останали детски места в София, ние още сме деца. Това, че шофираме, ходим на работа, пием алкохол и си говорим за скучни неща не се отразява особено. Ние още сме там, такива, каквито бяхме тогава, ние прекосяваме същите тротоари, рием се в същите есенни листа, гледаме към същата назъбена Витоша. Да, ние сме деца, и това не е страшно, това е страшно прекрасно.

Някъде там, където сънят никога не стига, където нощта прелива от чашата си, а цигареният дим се губи в тъмнината, се случват магии. Те се появяват и изчезват, невидими за тези, които не трябва да ги виждат. Те са само за хората, които могат и знаят как да ги оценят. Те са уловими само за кралете на нощта и се случват само на тях. В безброй много такива нощи времето спира, само ние летим в него, то ни носи на крилете ни, часовниците изчезват, минутите се прибират тихомълком и оставаме ние, децата-крале на нощта. Някъде там, децата порастват, без да забелязват. Губейки се в забравен смях, преливаща нощ, загубен дим. Час подир час, чаша подир чаша. Децата-крале търсят, оглеждат се, пораствайки. Нощ подир нощ.

Сутрин подир сутрин, децата-крале се будят, оглеждат се, твърде млади да спрат и твърде стари да продължат. Някъде там, някоя сутрин, те вече не са крале. Те са слуги на миналото си. Те вече не са господари на нощта, а присмехулници на дните. Те вече са...възрастни.